За „Ползата от безполезното“: да имаш или да бъдеш?
„Ползата от безполезното“ е блестяща възхвала на радостта от живота, възхитата от красотата и поривът на духа от италианския професор Нучо Ордине.
В днешния забързан консуматорски свят хората сякаш се фокусират само върху това, което носи печалба и бързи, видими резултати. Тази все повече засилваща се тенденция води до атмосфера на бездуховност, лишена от чувства и творчески пориви. Проф. Ордине е категоричен: мерило за стойността на човека не е това, което притежава. Свободата е ценността, която ни прави човеци. Свободните личности могат да се извисят над практичните или търговски цели и да допринесат за културното и гражданското израстване на човечеството. Знанието е ценно само по себе си, а не заради способността му да донесе практическа полза или печалба. Мнозина посвещават живота си единствено на печеленето на пари и власт, което води до все по растящо духовно опустошение на съвременното общество. Ордине смята, че стремежът единствено към полезното не е белег на цивилизованост, а точно обратното – той ни връща към ранните етапи от човешката история. Италианският професор си служи с красноречив пример, даден от Какудзо Окакура:„Първобитният човек излиза от състоянието си на скот в момента, в който поднася гирлянда на момичето си. Издигайки се над първичните си нужди, той се превръща в човек. Когато проумял каква може да бъде употребата на безполезното, човекът престъпил прага на царството на изкуството.“ Наистина този пръв поглед безполезен жест, какъвто е поднасянето на едно цвете, в действителност е белег за човешко и съдържа в себе си цялото послание, залегнало в „Ползата от безполезното“. Защото радостта, любопитството, възхитата пред красивото, са нещата, които ни издигат над първичните ни нужди, превръщат ни в хора, правят живота ни искрящ. Ето какво казва самият Ордине: „Сред многото несигурности все пак едно нещо е сигурно: ако оставим да отмре споделеното невъзнаградено, ако се откажем от генериращата мощ на безполезното, ако се вслушваме само в отчайващата песен на сирените, която ни кара да гоним печалбата, тогава ще бъдем единствено в състояние да произведем една болна и безпаметна общност, която, безпътна, ще стигне дотам да изгуби смисъла на собственото си съществуване“. „Ползата от безполезното“ е вдъхновено пътуване в света на историята, културата, изкуството и науката, истинска наслада за духа, което ни кара да бъдем, а не да притежаваме. Защото животът е чудо, което можем да наблюдаваме с искрящи от любопитство и вдъхновение очи.
Нучо Ордине е италиански професор, роден през 1958 г. Преподавател е по литература в университета в Калабрия. Интересите му са в сферата на хуманитаристиката и Ренесанса. Носител е на много почетни награди на Франция, Италия и Русия. Книгите му са преведени на редица езици, в това число на китайски, японски и руски. Известният писател, философ и критик на културата проф. Джордж Стайнър му посвещава своята книга „Моите ненаписани книги“ (ИК „Изток-Запад“).
Книгата Ползата от безполезното вземи ТУК
Откъс от Втора част „Университетът като предприятие“
5. Токвил: лесната хубост и опасностите пред търговските демокрации
За опасностите, пред които са изправени търговските демокрации, като например американската, ни говори Алексис дьо Токвил в книгата си „Демокрацията в Америка“ (1835–1840). В това блестящо есе, посветено на социалния и политическия живот в Америка, младият френски юрист прозорливо посочва онези общества, които са се посветили изцяло на печалбата и парите:
Там, където има голямо струпване на хора, намираме егоистичен, промишлено-търговски вкус, който е чужд за откритията на духа; той не бива да бъде бъркан с незаинтересованата страст, която гори в сърцата на малка група хора; при първите имаме желания за използване на знанието, а не за чисто познание (III, X, p. 459).
Именно „отсъствието на излишното“ и непрестанните усилия, които всеки прави, за да се сдобие с благосъстояние, правят така, че в сърцето на човек да преобладава вкусът към полезното вместо към красивото (III, XI, 463). В един утилитарен свят хората започват да обичат „лесната хубост“, която не изисква усилия, нито особена загуба на време („обичат леснодостъпните книги, които се четат бързо и не изискват кой знае какви изследвания, за да бъдат разбрани“ III, XIII, 474).
За хора с такъв дух, които търсят всякакъв начин да стигнат до богатството по-най-краткия път, търсят всяка машина или инструмент, който може да намали производствените разходи; тези хора се стремят към всяко ново откритие, което да увеличава и улеснява удоволствията, сякаш е най-прекрасното усилие на човешкия интелект. А основно от тази гледна точка демократичните народи развиват науката, разбират я и я почитат (III, X, p. 460).
За Токвил сякаш е неизбежно, че в „общество, организирано по този начин, човешкият дух е безчувствено ориентиран да пренебрегва теориите“ (III, X, 460). В Съединените щати „почти няма човек, който да се посвещава на теоретичната и абстрактна част от човешкото познание“, като в тази връзка „показва тенденция, която ще открием във всички демократични народи“ (III, X, 458). Преследването на печалба и отслабване дейностите на духа биха могли да върнат хората към варварството: „ако има народи, които се оставят да им отнемат цивилизоваността, има и други, които сами я задушават под краката си“ (III, X, p. 462). Затова „да се храниш с произведенията на Античността е здравословно правило“ (III, XV, p. 480). Естествено, Токвил не счита, че класиците и изкуствата са единствената противоотрова срещу опустошаването на духа. Убеден е обаче, че безполезното и незаинтересовано знание „може прекрасно да служи, за да балансира и уравновесява нашите особени недостатъци, защото именно те ни държат в това наклонено състояние“ (III, XV, p. 480).
6. Херцен: търговци без време
Независимо от антипатията, която Херцен храни към Токвил, дори и големият руски писател вижда в търговците на своето време една класа, изцяло посветена на алъш-вериша („това, което ни интересува, са стоката, сделката, вещите, основното е собствеността“ p. 786). В „Минало и размисли“ Херцен много образно ни описва евангелието, вдъхновяващо тяхното поведение:
Печели, умножавай дохода си като морския пясък, употребявай и злоупотребявай с твоя финансов и морален капитал, без да търпиш корабокрушения, и ще стигнеш до старост сит и почитан, ще задомиш децата си и ще оставиш добър спомен за себе си (p. 790).
Който се стреми само да „продава стоката си, като я слага във витрина“ и да „купува на половин цена“, свършва с това да „предлага глупости вместо сериозни неща“ и в същото време да продължава да работи върху външната страна на нещата, правейки избора „да изглежда вместо да бъде“ (pp. 788–789). В социалния контекст, където се търси повече „външен вид“, отколкото „вътрешно достойнство“, няма защо да се учудваме, когато „най-грубото невежество е добило вид образованост“ (p. 789). И понеже всичко онова, което е извън търговския обмен и от експлоатацията на собствената социална позиция, не е същинско при средно заможния градски жител, тогава образованието трябва да бъде ограничено. Там, където животът става „непрекъсната битка за пари“, всъщност човекът се превръща в придатък на собствеността (p. 788).
Животът се сведе до игра на борсата, всичко се превърна в търговски будки и обменни бюра: вестникарските редакции, партийните митинги, парламентът (p. 788).