Страхотни промоции всеки ден

„Младост“ от Паоло Сорентино

Младост от Паоло Сорентино

Младост от Паоло Сорентино

На 23 ноември излиза от печат „Младост“, един безпрецедентен режисьорски роман, дал живот на едноименния филм на Паоло Сорентино, който покори Кан през пролетта на тази година!

„Младост“ е упоителен кинематографичен разказ, зареден с лиризъм, ирония, носталгия и оптимизъм. С режисьорска лекота и размах авторът разказва за младостта, която никога не си отива съвсем и продължава да дебне остарелите тела в бели халати, потърсили утеха и намерили спомен за някогашна безгрижност в луксозен хотел сред величествените швейцарски Алпи. „Младост” е книга за свободата на духа, който няма възраст, за неувяхващата дарба на големия артист, от чиято памет може да се изличи всичко, но не и поривът да твори, за неизбежния сблъсък и за помирението между поколенията.

Провокативният италиански режисьор и сценарист Паоло Сорентино е известен на българския зрител с филмовия портрет на италианския премиер Джулио Андреоти „Il Divo”, който спечели наградата на журито в Кан през 2010 г. и беше номиниран за 16 награ­ди „Давид на Донатело”, както и с киношедьовъра „Великата красота“, носител на „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм за 2014 година. „Младост“ с участието на Майкъл Кейн, Харви Кайтел и Джейн Фонда без съмнение е едно от явленията на Международния филмов фестивал в Кан през 2015 г. Жури, публика и критици оценяват високо лентата заради универсалната тематика и ведрия поглед към старостта, лишен от съжаления, страхове и униние.

Премиерата на книгата ще се състои в рамките на филмовата прожекция на 21 ноември, събота, от 18:00 ч. в Зала 1 на НДК.

Младост – Паоло Сорентино

Откъс

Типично британско лице под ясното пролетно слънце. Руменина е избила върху обичайната бледност. Мъжът е с къса светла коса, носи сако и вратовръзка, на възраст изглежда около петдесетте, с видимо интелигентна физиономия, излъчваща увереност. Кръстосал крака, той се е разположил удобно в красивата градина на хотела. Зад него, леко дистанцирани, са седнали двама по-млади асистенти.
Още по-нататък проблясва великолепен басейн. Къпещите се не са много, атмосферата е сънена, ваканционна, подобаваща на ранната утрин. Всички са обгърнати в еднакви меки бели халати. Пръски от няколко джакузита ръсят капки по безупречната морава.
В дъното се издига прекрасен алпийски хотел, едновременно уютен, достолепен и луксозен. Като рамка на хотела се възправят гордите, вездесъщи Алпи. Петдесетгодишният мъж изважда кутия цигари и понечва да си запали, но един спокоен, лишен от упрек глас го предупреждава:
– Тук не се пуши.
– И на открито ли?
– И на закрито.
Гласът принадлежи на човека, седнал срещу него. Англичанин около осемдесетте, облечен в панталон и сако от мека материя в различни нюанси на бежовото, с внушителни очила с черни рамки, зад които са се приютили светли, воднисти очи, натежали от меланхолия и проницателност. Това е Фред Болинджър.
Разделя ги малка масичка. Пред Фред има разтворен ежедневник. Той е спокоен, улегнал, ведър, само трайна сянка на смътно разочарование премрежва погледа му, докато отстранява обвивката на бонбон с отработен жест на редовен консуматор и го пъха в устата си.
– Господин Болинджър, мога ли да ви наричам маестро?
Фред повдига рамене. Явно това не го интересува.
– Как върви почивката ви?
– Много добре, благодаря.
– Отдавна ли идвате тук?
– От повече от двайсет години. Преди ме придружаваше съпругата ми. После продължих да идвам сам, но имам много приятели тук.
– Защо избрахте Швейцария?
– Близо е до Италия. А след Лондон и Ню Йорк дирижирах оркестъра във Венеция цели двайсет и четири години.
– Разбира се, колко съм недосетлив! Мястото изглежда толкова релаксиращо.
– То е само релаксиращо.
Петдесетгодишният мъж се усмихва. Фред остава сериозен.
– Дирижирате ли още, маестро, композирате ли?
– Не. В пенсия съм.
– Излишно е да ви казвам, че и аз като всички останали съм голям ваш почитател.
– Благодаря.
Петдесетгодишният англичанин отново се усмихва.
– Маестро, както ви споменах преди малко, аз отговарям за организацията на специалните събития в Бъкингамския дворец.
Фред леко се поизправя.
– Работите за кралицата?
– На практика да.
– Хубаво. Монархиите са умилително нещо.
Събеседникът му повдига вежди в знак на учудване.
– Ако ми позволите, защо считате монархията за умилителна?
– Защото е уязвима. Стига да елиминираш един-единствен човек и светът внезапно се променя. Като при браковете.
– Кралицата ще бъде поласкана, ако приемете да бъдете удостоен с титлата „сър“ през юни.
Фред Болинджър оставя да му се изплъзне една усмивчица.
– Знаете ли какво отвърнал Сати, когато го предложили за Ордена на Почетния легион? „Не е достатъчно да откажеш, трябва и да не си го заслужил.“ Но аз не съм Сати. И простете, имам лошия навик често да употребявам цитати.
– Нейно Превъзходителство ще бъде доволна да узнае, че приемате.
– Нейно Превъзходителство никога не е била доволна.
Емисарят на кралицата подминава репликата, леко смутен.
– Освен това присъждането на титлата ще съвпадне с рождения ден на принц Филип, а кралицата би искала да му подари концерт на Лондонската филхармония в театър „Уимбълдън“, с който принцът е свързан по неизвестни за мен причини, и би била много довол… тоест поласкана, ако вие сте диригент и включите откъси от ваши произведения.
– Не дирижирам от доста време.
Петдесетгодишният мъж поклаща глава.
– Убеден съм, че не сте забравили как се прави.
Фред Болинджър сериозно се замисля.
– Не, не съм забравил.
Емисарят пак грейва в лъчезарна усмивка.
– Принц Филип и кралицата ще изпаднат във възторг от вашите прочути „Приятни песни“.
Напълно спокойно, почти примирено, Фред изрича:
– Няма да изпълня никоя от моите „Приятни песни“.
– Защо?
– По лични причини.
– Можем да поканим за участие великата Суми Чо.
– Суми Чо не е подходяща.
– Назовете ми подходящото сопрано и ще го имате.
– Никой не е подходящ.
Решението изглежда непоколебимо. Фред Болинджър отново потъва във вестника, безразличен към всякакви хвалебствия и ласкателства. Емисарят се чувства сразен и оборва глава.
Настъпва тишина. Долавя се само един лек шум. Фред мачка с пръсти на равни интервали целофанената обвивка от бонбона. Кратки и последователни, интервалите несъмнено наподобяват музикален ритъм.
Кралският представител слага цигарата в уста, доближава запалката, после си спомня, че е забранено да се пуши.
– Ако ми позволите, маестро, кралицата би могла да се обиди, не е свикнала да й се отказва – изпелтечва в последен несръчен опит да го убеди. Без да вдига очи от вестника, Фред Болинджър прекъсва ex abrupto шумоленето на хартийката.
– Ще трябва да се примири. Има много по-важни неща от моите „Приятни песни“. Емисарят се изправя, видимо отчаян.
– Тогава ще предам разговора ни. Довиждане, маестро.
И се отдалечава. Двамата асистенти го следват. На друга масичка зад тях един мъж е чул целия разговор. Името му е Джими Трий. Той е трийсет и четири годишен, калифорниец с прокълната красота, холивудска звезда. В ранната утрин закусва с пържола и пържени картофи. Има небрежен вид, нахлупил е безвкусна бейзболна шапка, брадата му е на няколко дни, носи тъмни очила и протрито кежуал облекло.

* * *
Тримата англичани обикалят басейна и се отправят към изхода, ала в миг кралският емисар спира, някой е привлякъл вниманието му.
Един мъж се поклаща във водата. Само лицето му се подава над повърхността. Подпухнало лице на петдесетина годишен южноамериканец, с боядисани в неестествено жълто коси, с месести устни, с уморени черти, умни черни очи и силно набраздено от бръчки лице, прекалено за човек на средна възраст. Погледът му се рее в празното пространство. Кралският пратеник се взира в него и тихо пита единия от асистентите си:
– Видя ли го? Той ли е?
Спътниците му извръщат глави и веднага го разпознават. На лицата им се изписва вълнение. И възкликват един през друг:
– Разбира се, че е той.
– Боже мили, наистина е той.
Англичаните продължават пътя си, макар да им е трудно да отклонят стъписани погледи от басейна, а южноамериканецът, с помощта на една жена на около четиресет и на трима спасители, на които се опира с цялата си тежест, тръгва да излиза от водата по удобна стълбичка, която обаче за него изглежда непреодолима. Защото е с необичайно свръхтегло и трудноподвижен, което му причинява непоносима умора. Задъхан, този огромен и харизматичен мъж се настанява край басейна. Ръцете му са покрити с татуировки на прочути герои от прочути революции.
Спасителите се отдалечават. Жената с търпелив израз на добродушното лице, негова спътница в живота, сяда редом и разтрива косата му с хавлиена кърпа. В грижите, които полага за този грамаден кит, прозира любов.

Share this post
  , ,