„Животът. Начин на употреба“ на Жорж Перек с ново издание на български
Обществото и характера на отношенията, пораждани от зависимостта спрямо материалното вълнуват видния френски писател и режисьор Жорж Перек в романа „Животът. Начин на употреба” (ИК „Сиела“).
Жорж Перек е един от известните френски романисти, документалисти и кинорежисьори през XX век. Роден е през 1936 г. в Париж, в семейството на полски евреи, емигрирали във Франция през 20-те години на миналия век. Баща му умира на фронта в началото на Втората световна война (през 1940 г.), а майка му е сред жертвите на Холокоста, затова Перек е отгледан от своите чичо и леля, които го осиновяват през 1945 г. Докато учи история и социология в Сорбоната, Перек започва да пише ревюта и есета за La Nouvelle Revue française и Les Lettres nouvelles. През 1961 г. започва работа във френския Национален център за научни изследвания, а впоследствие работи и като архивист в болницата Сент Антоан в Париж, където работи до 1978 г. Според някои критици именно работата с документи и архиви през тези години е повлияла на литературния му стил. През 1967 г. Жорж Перек се присъединява към ексцентричната група писатели и математици Улипо, което оказва осезаемо влияние върху творчеството му. Междувременно започва да пише радиопиеси, а след по-малко от десетилетие започва и работа по филми. Автор е на редица литературни и кино произведения, а на българският читател е познат с романа „Спящият човек“.
Една от по-късните му творби – романът „Животът. Начин на употреба“, който излиза във Франция през 1978 г. – се радва на ново издание и на български. Преводът на книгата от френски е осъвременен и е дело на Бояна Петрова, а художник на корицата е Дамян Дамянов. Темата за обществото и характера на отношенията, пораждани от зависимостта спрямо материалното е широко застъпена в романа, който английският седмичник Times Literary Supplement определя като „най-добрата творба излизала на френски език след трилогията на Бекет“.
Животът. Начин на употреба – Жорж Перек
Вземи книгата ТУК
Откъс
На стълбището – 1
Да, можем да започнем по този начин, тук, просто така, малко тромаво, тежко и бавно, от това неутрално място, което е на всички и на никого, където хората се разминават почти без да се виждат, където животът на сградата отеква далечен и равномерен. От живота зад тежките врати на апартаментите обикновено тук се долавят само пръснати отзвуци, откъслечни шумове, остатъци от фрази, щрихи, отрязъци, късове, случките или произшествията, които стават в така наречените „общи помещения“, прокрадващи се шумове, приглушени от избелялата червена вълнена пътека, зародиши на общия живот, които стигат винаги само до площадките. Обитателите на една сграда живеят на няколко сантиметра едни от други, отделя ги само една стена, разполагат с помещения с едни и същи размери, повтарящи се на всеки етаж; извършват същите движения по едно и също време, отвъртат крановете, пускат водата в тоалетните, палят лампите, слагат масата – няколко десетки едновременни съществования, които се повтарят от етаж на етаж, от сграда в сграда, от улица до улица. Залостват се всеки в своята „частна собственост“ – както се казва – и биха искали оттам да не излиза нищо, но и малкото, което допускат да излезе – кучето на каишка, момчето, което отива за хляб, изпращаните или отпращаните посетители, – излиза през стълбището. Защото всичко, което става, минава през стълбището, всичко, което пристига, върви по него – писмата, лекарят, повикан по спешност, пътникът, завръщащ се от дълго пътешествие. Поради всичко това стълбището си остава анонимно, студено, почти враждебно място. В старите къщи имаше каменни стъпала, перила от ковано желязо, скулптури, стенни лампиони, понякога и малки пейки между етажите, за да могат старите хора да си отдъхват. В съвременните сгради има асансьори със стени, покрити с драсканици, чието намерение е да бъдат цинични, и стълбища, наречени „помощни“ от гол бетон, мръсни, кънтящи. А в нашата сграда, където има един стар, почти винаги повреден асансьор, стълбището е място със съмнителна чистота и колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-ниско пада от гледна точка на буржоазното достойнство: двойна пътека до третия, по-нататък единична и най-сетне – за последните два етажа – никаква.
Да, ще започнем оттук: между третия и четвъртия етаж на улица Симон-Крюбелие номер 11. В момента една четиридесетгодишна жена се качва по стълбището: облечена е в дълъг шлифер от скай, на главата си има нещо като високо филцово калпаче на червени и сиви квадрати, прилично на представата ни за шапките на джуджетата. Голяма платнена чанта, от онези, които вулгарно се наричат „курвенски“, виси на дясното ѝ рамо. Батистена кърпичка е вързана за една от лъскавите метални халки, с които чантата е закачена за дръжката. Три мотива, очевидно щамповани, се повтарят равномерно по цялата ѝ повърхност: голям часовник с махало, разполовена селска пита и нещо като меден съд без дръжки.
Жената разглежда план на сграда, който държи в лявата си ръка. Това е обикновен лист хартия, който явно е бил сгънат на четири и е прикрепен с кламер за дебел сноп листове, напечатани на циклостил: правилникът за съпритежателство, отнасящ се до апартамента, който жената ще посети. На листа всъщност са начертани не един, а три плана: първият, горе вдясно, сочи мястото на сградата, някъде към средата на улица Симон-Крюбелие, която разделя по диагонал четириъгълника, образуван в квартал Плен Монсо (XVII район) от улиците Медерик, Жаден, Дьо Шазел и Леон Жост, вторият – горе вляво – е план-разрез на сградата, на който е начертано схематично разположението на апартаментите и са отбелязани имената на някои от обитателите: госпожа Ношер, портиерка; госпожа дьо Бомон, вторият вдясно; Бартълбут, третият вляво; Реми Роршаш, телевизионен продуцент, четвъртият вляво; доктор Дентвил, шестият вляво, и един празен апартамент на шестия вдясно, в който живееше до смъртта си Гаспар Винклер, занаятчия: третият план, на долната половина на листа, е планът на апартамента на Винклер: три стаи към улицата, кухня и тоалетна към двора, килер без прозорец.
Жената държи в дясната си ръка голяма връзка ключове, без съмнение ключовете от всички апартаменти, които е посетила през тоя ден; на много от тях висят украшения: миниатюрна бутилка от ликьор „Мари Бризар“, един стик за голф и една оса, плочка от домино с две шестици, пластмасов осмоъгълен жетон, на който е нарисуван цвят на тубероза.
Вече изминаха почти две години, откакто Гаспар Винклер почина. Той нямаше деца. Не се знаеше вече нищо и за роднините му. Бартълбут натовари един нотариус да провери дали има наследници. Единствената му сестра, госпожа Ан Волтиман, се бе поминала през 1942 година. Племенникът му, Грегоар Волтиман, беше убит край Гариляно през май 1944 година при пробива на линията Густав. Нотариусът трябваше да търси много месеци, докато открие един далечен син на братовчед на Винклер; гой се наричаше Антоан Рамо и работеше в някаква фабрика за сглобяеми канапета. Данъците за наследството, към които се прибавиха разноските по онаследяването, се оказаха толкова големи, че Антоан Рамо бе принуден да продаде всичко на търг. Вече от няколко месеца мебелите са пръснати по залите за разпродажба, а от няколко седмици апартаментът е купен от една агенция.
Жената, която се качва по стълбището, не е директорката на агенцията, а нейната помощничка; тя не се занимава с търговските въпроси, нито с връзките с клиентите, а само с техническата работа. По отношение на стойността сделката е добра – кварталът е приличен, фасадата е от дялани камъни, стълбището е приемливо, само дето асансьорът е износен – и сега жената отива да провери по-внимателно състоянието на помещенията, да начертае по-точен план на разположението им, например с по-плътни черти отграждащите стени и с полукръгчета и сгрелкички – посоката, в която се отварят вратите, да прецени какви поправки се налагат, да подготви една приблизителна сметка за разходите по ремонта: стената, разделяща тоалетната от килера, ще бъде съборена, за да се направи „мокро помещение“ със седяща вана и тоалетна чиния; плочките в кухнята ще бъдат сменени; стенен газов бойлер с двойно предназначение (отопление и топла вода) ще се монтира на мястото на старата печка за въглища; паркетът в трите стаи ще бъде вдигнат и заместен с пласт цимент, покрит след това с изолационна настилка и мокет.
В тези стаи, в които Гаспар Винклер живя и работи почти четиридесет години, не е останало много нещо. Малкото мебели, тезгяхът му, триончето му, миниатюрните му пили са изнесени. Няма я вече на стената в спалнята, срещу леглото, до прозореца, онази квадратна картина, която той толкова обичаше: тя представяше трима мъже в едно преддверие. Двамата стояха прави – бледи, дебели, облечени в рединготи, с цилиндри, сякаш завин- тени иа черепите им. Третият, и той в черно, седеше до вратата като човек, който чака някого, и си слагаше нови ръкавици, прилепващи към пръстите му.
Жената изкачва стълбището. Скоро старото жилище ще се превърне в „кокетен апарт., дв. хол – стая, ет. от., изглед, тишина“. Гаспар Винклер е мъртъв, но трайното отмъщение, което той подготви толкова търпеливо и подробно, още не е престанало да действа.